вторник, 2 октомври 2012 г.

" Ботъмкорт " - разказ ВТОРИ



( автор на илюстрацията: Константин Колев )

-            Бухъм, бахъм… - изсумтя лорд  Ботъмкорт.  С едната си перната ръка свали монокъла от дясното око, отърка го в предното джобче на жилетката си и го намести обратно. С другата поднесе тънка, ръчносвита цигарка и подръпна разсеяно. Димът се издигна и се сля с парите от тръбите на гърба му.
-            Колко… бухъм… неприятно, бахъм…
Той вдигна поглед от мръсното парче пергамент върху писалището си, бавно се приближи до вратата в дъното на стаята и я отвори. Пред очите му изникна кръгло сумрачно помещение, осветено от няколко газови лампи. В дъното на стаята гореше весел огън в мраморна камина. Наоколо имаше стратегически подредени писалища и тапицирана мека мебел, а покрай стените се издигаха рафтове, претъпкани с книги. Зад едно от бюрата седеше млада бледокафява улулица, надвесена над купчина книжа. Кръглите й очилца проблеснаха, когато вдигна глава към лорда.
-            Урсулина, мила – изгука той. – Би ли ми повикала Сиски… бухмм, за да го попитам някои неща?
-            Веднага, сър – изрече улулицата и излезе.
Лорд Ботъмкорт се върна в стаята си и седна зад писалището си. Новините, които току-що бе научил, бяха повече от обезпокоителни. Писмото, кратко и набързо написано, беше попаднало по пътя си към него в ръцете на фелински наемници. Това обясняваше ужасния му вид. Тези противни четирикраки дългоопашати бяха специално обучени да издържат на влагата и жегата в подземните тунели, където бяха повечето машинни отделения – и откъдето, съответно, минаваха всички тайни съобщения. Всяка бухалска машина, преди да бъде пусната в употреба, се тестваше и изпипваше  до съвършенство – ето защо много рядко се налагаше някой да обгрижва и да поправя машините дълбоко в планинските недра. Тези мършави козиняги бяха разбрали това и използваха случаите да нападат пратениците на лорд Ботъмкорт – по една случайност от същия животински вид, с който те се изхранваха.
Бухалът закрачи напред – назад из помещението. От време на време дръпваше от цигарата и изпускаше замислени гукания. Авторът на писмото беше братовчед му – Едуард Ботъмкорт, който обитаваше полите на Планината и имаше чест досег със събитията, случващи се в Джунглата и Фелинската обител. Посланието гласеше, че лисугерът Роксо, междустранният търговец на вещи и информация, всепризнат хитрец и двоен агент, но и твърде нужна за всички личност, е успял да изкопчи важна информация – планове на столицата, въоръжението и атаките срещу Лемурите – от един от тайните агенти на лорд Ботъмкорт, мишока Сиски. Роксо боговете знаят как бил проникнал в подземните проходи и пресрещнал агента. Той му продал плановете – или лисугерът с хитрост ги отнел – срещу някакво новаторско оръжие, с което Сиски можел да се пази от Фелините при изпълняване на поръчките си.
Въпрос на време бе плановете да попаднат в ръцете на Лемурите. Роксо сигурно изгаряше от нетърпение лапата му да стъпи в Джунглата и да изпорти всичко на раираноопашатите. Не без солидното заплащане, разбира се.
Лорд Ботъмкорт въздъхна тежко. Това беше негова грешка, разбира се. Двамата с Едуард водеха усилна кореспонденция заедно с останалите кметове из Планината. Главното нападение се готвеше усърдно, претегляше се и се преценяваше десетки пъти всяка крачка, всяко оръжие, всяка парна машина. Сиски беше най-добрият му агент – досега не се бе провалял. Никога толкова грубо и фатално.  Но той, както и голяма част от останалите служещи в наемническата агенция, трепереше от страх под заплахата да стане храна за Фелините. Животът му бе по-мил от всяка служба.
Ала бъдещата война бе по-важна от живота на някакъв си мишок. И лорд Ботъмкорт бе длъжен да поправи грешката си.
На вратата се потропа. Значи беше време. Бухалът бе с лице към прозореца и оглеждаше блещукащия незаспиващ град.
-            Влез, влез  - каза благо.
Пантите изскърцаха, когато Сиски открехна вратата и лапичките му колебливо затупуркаха по камъка.
-            В-в-викали сте ме, сър? –изцвърча той.
-            Даа, бухм, бахм, точно така, Сиски, приятелю. Бих искал да поговоря с теб.
-            З-за какво точно се отнася, с-сър?
Бухалът се обърна бавно към него и го погледна мило иззад кръглия си монокъл.
-            О, нищо чак толкова сериозно, друже. Просто исках да знам как вървят нашите… неща. Изпълнил си последната поръчка на братовчед ми, надявам се?
Сиски стоеше прегърбен в дъното на стаята, на крачка от затворената врата, и кършеше лапи. Опашката му шаваше неспокойно по пода.
-            Да, сър… т.е. не, сър… не точно… искам да кажа…
Ботъмкорт вдигна вежда.
-            Страхувам се, че не те разбрах?
Мишокът се разтрепери до върха на опашката си. Мустаците му шаваха.
-            Ами, сър… вижте, работата е там, че всъщност… аз… сър…
-            Доколкото знам ти си носил плановете на града и на нападението, за да ги предадеш на лорд командира.
-            Да, сър.
-            Трябваше също да има у теб списък с авангарда на първото нападение и основното им въоръжаване.
-            Т-точно така, сър.
-            Е? Стигнаха ли тези планове до лорд командира?
Мишокът мълчеше. Преглътна шумно и измънка нещо под нос.
-            Сиски? Стигнаха ли плановете до лорд командира или не?
-            Н-не, сър… опасявам се, че аз ги… тоест, те… те се изгубиха, сър.
Агентът вдигна нос и погледна умоляващо бухала.
Той мълчеше.
-            Изгубиха се? – изрече бавно накрая.
-            С-сър… да, сър… изгубих ги в Трети клон на Водоравния проход, мисля… да, сър…
-            Тогава ти би могъл да се върнеш и да ги потърсиш, струва ми се?
-            Опасявам се, че не, сър… аз, такова… връщах се вече, сър, и не можах да ги открия. На няколко пъти се връщах. Да, сър.
Бухалът въздъхна.
-            Е, щом е така, можем само да съжаляваме за лошата ти съдба.
-            Сър? – уплашено цвърна Сиски.
-            Имам предвид – колко зъл късмет, наистина, че си ги изгубил. Те бяха много ценни книжа.
-            Да, сър. Разбирам, сър, и съжалявам много. Съжалявам, сър. Няма да се повтори – мишокът кимаше толкова усърдно, че металното му бомбе се раздрънча.
-            Дяволски си прав, че няма да се повтори, приятелю. Е, няма нужда да проливаме сълзи над минали дела. Какво щастие, че аз също имам копие от тези книжа и бих могъл да ги предам лично на лорд командира. Това си струва едно питие, не мислиш ли? Каква щастлива случайност.
-            Да, сър. Наистина щастлива, сър.
Облекчението, което мишокът изпитваше от лекото си разминаване, бе толкова видимо, че лорд Ботъмкорт потръпна вътрешно. Той се обърна с гръб към него, заобиколи писалището си и отвори с крак малък вграден шкаф, изкусно снабден с вътрешна охладителна система. Извади оттам една чаша и бутилка кървавочервена течност.
-            Харесваш малиново вино, надявам се?
-            Не съм сигурен, че познавам вкуса му, сър. Но съм убеден, че Вие сте познавач на добрите питиета. Славата Ви се носи надалеч. Да,сър.
-            Прекрасно тогава – ще имаш честта да те почерпи тъй прословутият познавач. Заповядай, приятелю – Ботъмкорт подаде малката чашка с червената течност на агента. Самият той се върна на писалището си, където бе оставил широка и ниска метална чаша с уиски, също снабдена с хитра охладителна система. Вдигна я високо и изрече тържествено:
-            Предлагам да пием за поправените грешки.
Мишокът кимна и вдигна своята.
-            И за Ваше здраве, сър, наздраве, сър.
-            Наздраве, стари друже.
Сиски пресуши чашата и се облиза. Ефектът се забави само с няколко секунди. Течността, която изригна от муцуната му и миришеше на сяра и стомашен сок, бе също червена, но с тъмнопурпурния цвят на съсирена кръв. Очите му се оцъклиха и се завъртяха бясно в орбитите си. Мустаците му щръкнаха и застинаха, миг преди да се отпуснат безжизнено и малкото мише телце да тупне меко и безжизнено върху камъка. Металното бомбе издрънча и се търкулна под съседния шкаф.
Ботъмкорт остави бавно чашата на писалището си, допуши цигарата и я хвърли в пещта. Гнусливо и внимателно прескочи трупчето на прага и отвори вратата. Урсулина вдигна глава за втори път.
-            Пиленце, прости ми, но би ли извикала Хемуса да почисти? Мисля, че гостът ми поизцапа малко. Аз мисля да изляза да поразкърша криле, ако нямаш против. Заключи, когато приключиш, моля те.
-            Разбира се,сър – кимна Урсулина.
  Лорд Ботъмкорт затвори вратата. Върна се при прозореца и го отвори. Напредналата нощ го приветства с безброй светлини. Бухалът гукна доволно.
Не хвърли поглед през рамо, когато се понесе навън. Течението от размаханите му криле изгаси газените лампи в стаята, оставяйки единствените следи за присъствие да бъдат силния мирис на сяра и тъмните очертания на пода до вратата.


Няма коментари:

Публикуване на коментар