Мракът падаше гъст, топъл, млечен от тежките мъгли. Стелеха се ниско над
земята и покриваха до коляно. Това беше нужно за равновесието. Зеленото сияние
се процеждаше измежду цепнатините на земята - разорана, разкъсана, раздрана
като измачкани чаршафи след страстна нощ... или хладнокръвно убийство. Тази нощ
щеше да познае вкуса на кръвта, но нямаше да бъде напразно - не като
безмилостни
мъчения, а акт на милосърдие.
Татара седеше скръстила лапи, увила опашката си около себе си. Беше
наметната с плащаница в отровнозелено, кафяво, черно и червено - цветовете на
земята, силата на корените. Тя вдишваше отровната мъгла, изпълнена с щипещи,
зловонни изпарения. Усещаше как пулсът й се ускорява - кръвта плъзна във вените
й, сърцето й затанцува, козината й настръхна от напрежение. Облиза муцуна и
вкуси капчиците кръв, стичащи се от носа й. Пропадайки все по-надолу и надолу,
тя се издигаше, левитираше, подскачаше с птиците от клон на клон, прелиташе
между листака, снишаваше се ниско до тревите и пълзеше по стволовете на
могъщите изсъхнали дънери. Никога далеч от гората и от върховете на дърветата -
никога далеч от корените. Живителните сокове на земята я изпълваха.
Обикновено ухо би доловило стъпките - двамата пътници се приближаваха
така както слон би преминал през бална зала право през прозорците - ала Татара
не ги чуваше. Тя ги виждаше. Тя се бе превърнала в самата земя, във всяко малко
деликатно коренче дълбоко в почвата, всяко стръкче трева, всяко потрепващо
листо по клоните. Наемникът забиваше пети право в сърцето й, принцесата се
влачеше през козината й, отскубвайки шепи плът. Все по-близо и по-близо.
Истинската смрад за нейните ноздри бе вълчата воня. Но земята е мъдра и
търпелива, дори когато кучетата я сквернят.
Татара отвори очи. Стъпките спряха.
Нимерия и Мръвката стояха пред нея. Зеленото сияние изпод краката им се
отразяваше по тежката броня на вълка и играеше по деликатната муцуна на
принцесата. Беше вързал предните й лапи отзад. Татара знаеше, че й е сменил
дрехите - сега тя носеше вехт кафяв чувал за брашно, препасана с грубо моряшко
въже. Косите й падаха разчорлени по раменете, но все пак лъщящи красиво в
полумрака. Изглеждаше гладна, изтощена и нещастна.
Татара протегна лапа и наемникът блъсна котката към нея.
- Развържи я - заповяда вещицата.
Той се подчини колкото можа по-грубо. Когато избута обратно принцесата,
Татара забеляза, че козината на китките й е протрита и плътта отдолу не кърви,
но е разкъсана и забрала.
Тя се изправи и се приближи към момичето - нозете й заплуваха в
мъгливите талази. Впи поглед в нея - отровнозелени пламъци срещу дълбоки
кехлибарени езера. Усещаше дъха й, усещаше танца на пулса й, усещаше нея и
непоносимата смрад на страха. Много бавно муцуната й се изви в нежна и
подигравателна усмивка.
- Здравей, Нимерия - изрече.
Тя трепна и не отговори.
- Няма да ме поздравиш? Но ти ме
познаваш. Толкова много си слушала за мен - много, много отдавна. Но ти не
вярваше, нали? Малката Нимерия порасна бързо на двора за тренировки в бащината
си цитадела. Тъй много време мина откакто последно бе уплашена от някаква си
бабина приказка, разказана край огъня. Ти копнееше за мечове, копия и стрели,
мечтаеше да се биеш рамо до рамо с братята си близнаци, жадуваше за бащиния си
трон като умираща от жажда. За теб славата бе далечна, примамлива и недостижима
като маранята над пътя за умиращия войник. И ти никога не повярва, че в
дълбините на горите далеч, далеч на Север живее една съсухрена кръвожадна
вещица, която още почита боговете на земята - Корените и Дървестните стволове.
Но сега си тук, Нимерия, и я се огледай наоколо - все така безстрашна ли
се чувстваш, войнствена принцесо?
Адът сякаш се разтвори под краката им. Земята затрепери. Цепнатините, от
които струеше зелена светлина започнаха да се разширяват. Сиянието от тях ги
заля и започна да се мени - кървавочервено, яркосиньо, пурпурно. Мъглите се
отдръпнаха - всмукаха се вътре в недрата на земята и изчезнаха. За Татара
избухна висок студен огън, който ги обгради. Нимерия подскочи, цялата
разтърсена. Вътре в огнения кръг изпълзяха и се заизвиваха коренища - дебели и
тънки, гладки и заплетени, чисти и покрити с буци влажна пръст. За секунди
покриха мястото, където се намираха. Внезапен порив на вятъра, дошъл като че ли
от същите цепнатини на земният терариум, ги изправи.
Татара вдигна ръце и широките ръкави на дрехата й се плъзнаха и паднаха.
По откритите й лапи светеше плетеница от яркозелени знаци като гравирани в
кожата й. Тя затвори очи и въздъхна. "Без повече бавене. Майко Земя,
твоите чеда не са те забравили." Пое си дълбоко дъх и изпищя, плясвайки
силно с лапи.
Корените се стрелнаха и обвиха Нимерия, приклещвайки я в жилавите си
твърди обятия.
- Нимерия, принцесо на Севера... - изсъска вещицата. Шепнеше, но дори в грохота
на пламъците, трусовете на земята и свистенето на вятъра гласът й се чуваше
ясно - леден и пронизителен. - Приготви се да се завърнеш в недрата на земята -
откъдето се поникнали всички - за доброто на твоя народ.
Крясъците на Нимерия огласиха гората, дебнеща под дълбокото беззвездно
небе.


