
Нимерия се втурна в стаята и с ярост тръшна вратата зад себе си. Проклятия и черна орис! Под земята да го завлекат дано! Как можеше да й причинява подобно нещо – да я унижи така пред всички благородници! А баща й не я защити, дори се изсмя, когато тя му се оплака. И на това му викаше възпитание!
Щеше да си плати този сир Блекхарт, щяха да си платят всички те, когато брат й Родрик наследеше трона. Нимерия нямаше търпение това да се случи най-после. Трябваше да почака само още няколко години. Много пъти бе мислила какво би било първото, което щеше направи, ако тя станеше кралица на Фелинската обител. Сега беше сигурна, че би хвърлила Блекхарт зад решетките, а после щеше да се оправя с разни закони и постановления.
Принцесата се завъртя в кръглата си стая. Опашката й метеше нервно пода зад нея. Седна на леглото, после стана отново и се приближи към тесния прозорец. Долу на двора турнирът продължаваше. Бяха преминали към стрелбата с арбалет. Нимерия изсумтя. Малко добри стрелци имаше сред Фелините, но всички те претендираха за невиждан и нечуван майсторлък. Тя погледа как един вълк и един рис си оспорваха известно време първото място.
Щеше да се отдръпне от прозореца и скучната гледка, но тогава видя как по-малкият от братята й близнаци, Джак, излезе наперено напред. И улучи целта от раз.
Нимерия се засмя в кулата си. Овациите долу бяха колкото радостни, толкова и учудени. Джак беше само на 10 години, но стреляше по-добре от всички обучени рицари в кралството. Принцесата не се сдържа и затупка весело с лапи.
В този момент вратата зад гърба й се отвори и прозвуча гласът на прислужницата й:
- Милейди, нейно величество ви призовава в покоите си.
Нимерия се обърна озадачена:
- Майка ми? Всичко наред ли е, Хана?
- Не зная, милейди – отвърна риската. – Но изглеждаше обезпокоена и каза, че спешно трябва да Ви види.
- Ще бъда там до минута. Благодаря ти, Хана.
- За нищо, милейди.
Вратата се хлопна зад нея. Нимерия се обърна обратно към двора, но очите й вече не виждаха събралата се тълпа. Майка й рядко я викаше в покоите си – те бяха неприкосновена територия за Ним и братята й. Трябваше да се е случило нещо наистина сериозно, за да пристъпи прага на кралската спалня. Там стените бяха тройно уплътнени, прозорците – укрепени и залостващи се с разни хитри механизми и никой не можеше да влезе или излезе от стаята, без двата вълкодава на стража пред вратата да разберат за това.
По-добре да тръгва веднага.
Нимерия се протегна и отвори вратата. Две огромни ноктести лапи се стрелнаха навътре, сграбчиха я за гърлото и я издърпаха навън, захвърляйки я срещу стената. Едната затисна муцуната й, но въпреки това вълните зловония се усещаха – тежък, мазен и задушаващ мирис на пот, прахоляк, фекалии и кожа. Срещу зелените котешки очи зееше тъмнорозова паст, пълна с огромни жълти зъби, остри като свредел и дълги цяла педя. Тънки белезникави лиги се точеха по тях и капеха на пода и по роклята й. Главата на похитителя беше увенчана с матов, катраненочерен шлем с метални мрежички за ушите, стърчащи навън и бясно въртящи се във всички посоки. Ниско гърлено ръмжене вибрираше във всяка клетка на тялото й при всеки дъх, който вълкът изпускаше.
Страхът я напусна в мига, в който го позна, заместен от сляп, ален гняв. Тя познаваше този вонящ варварин и неговите селски обноски.
Гроут Мръвката. Прословутият обърни-плащ , наемник на бухалската паплач. Наричаха го Мръвката, защото довършваше жертвите си откъсвайки една-едиствена мръвка от гръкляните им. Хранеше се единствено и само с това – когато не изпълняваше поръчки, убиваше безразборно добитък, за да откъсне гръкляните им с едно движение. Не докосваше останалата част от труповете. Можеше да убие цяло стадо, докато се нахрани с гърлата им, и да ги остави да гният насред полето или гората, обградени от рояци мухи и лешояди.
Опита се да се озъби и да раздвижи лапи, но Гроут я притискаше като менгеме срещу грубия камък. Бърните му трепнаха, когато усети как тя изважда ноктите си и драска срещу металните предпазители на китките му. Тя напрегна усилия. Всяко мускулче в нея се бореше да се освободи от хватката. Нимерия усети как се изпотява, а той дори не беше направил усилие да овладее движенията й. Муцуната му се разтегна в още по-безрадостна, зловеща усмивка, а разноцветните му очи блеснаха от удоволствие.
- Я виж ти кой изпълзя от хралупката си... – изръмжа той и гърдите му забръмчаха като кошер. Отпусна съвсем леко лапата върху муцуната й, колкото да й позволи да говори и да я разбира, но все още недостатъчно, за да го захапе. Подобно действие така или иначе не би имало смисъл – ръцете му бяха опаковани в дебели телешки ръкавици, над които имаше мрежа от същия черен матов метал като шлема му. Нимерия знаеше, че зъбите й ще се строшат в мига, в който приложи и най-лекия натиск върху нея.
- Мръсно, напикано псе такова, червеи и лемури да ти изгризат вътрешностите, махни си гнусните копита от мен.
Гроут се засмя – този път с удоволствие, искрено и дълбоко. Смехът му проникна чак в стомаха й като гръмотевица насред земетресение.
- Малката принцеса псува като уличен търговец. Какво ли би казал негово величество, ако те чуеше, мацо? О, чакай... той няма да те чуе.
Нимерия засъска. От усилието по мустаците й потече пот и слюнка.
- Какви безсмислици говориш, псе?
- В твой интерес е да не се опитваш да ми измисляш разни цветущи обиди, котенце.
- В мой интерес е да се отърва от теб...
Сто гарвана запищяха в главата й, когато острите й скули се удариха в рамката на вратата. За момент пред очите й разцъфнаха кървави и тюркоазени цветя в невъзможни форми. Задъха се. Премига няколко пъти, но не заплака. Усети как по врата й бавно се застича тъничка струйка кръв.
- В твой интерес е да не го повтаряш – изгъгна вълкът. Всяка следа от веселие беше изчезнала от гласа и лицето му. Очите му пламтяха с налудничав огън. Лапата на гърлото й беше извадила ноктите, пробивайки кожа и метал, и те се впиваха в козината й. Сърцето й отмерваше боен марш. – Сега ще тръгнеш накъдето ти кажа и ако издадеш и един звук...
- Къде са стражите? Как проникна тук?
Втори писък. Болката беше фойерверк, този път в стомаха й. Няколко удара на сърцето, нито струя въздух в дробовете. Тя се преви, колкото й позволяваше неудобната поза и гърлото й изсвистя като срела, когато най-после успя да си поеме дъх.
- Казах ти да не повтаряш. Ще научиш отговорите на въпросите си много скоро. Сега тръгвай.
С изненадваща за тромавите му размери пъргавост той я завъртя няколко пъти, докато тя вече не можеше да каже кое е горе и кое – долу. Ръцете й бяха стегнати с метална корда зад гърба, опашката – втъкната между тях и болезнено огъната, цялото й тяло – омотано в дебело моряшко въже. Някъде между три-четири пулса на болката Нимерия се запита къде ги държи всички тези неща в масивната си броня. Изглеждаше безумно тежка, но тя знаеше, че черният метал, серандипит,е най-лекият и едновременно с това – най-здравият метал за щитове и броня. Въпреки това снаряжението на наемника изглеждаше излишно претоварено.
Нямаше време да размишлява – Гроут я изрита в подножието на опашката. Тя падна, скимтейки в агония, но той я дръпна като перце за гърба и я тикна напред.
- Тръгвай – изрече. – И за следващия път да знаеш – не се доверявай на риска, която спи с вълци. Особено ако това е единствената цена, която иска, за да предаде господарите си.
Горчивият му, зловещ смях отекваше в ума й по време на цялото спускане надолу.
Няма коментари:
Публикуване на коментар