вторник, 25 септември 2012 г.

Готови ли сте за разказ ПЪРВИ?! :) Запознайте се с един от най-интересните герои на историята. На вашето внимание:

" РОКСО "


( автор на скицата : Константин Колев )


Лисугерът Роксо свали торбата от гърба си и я метна на близкия камък. Пред него се издигаше Лемурската джунгла – зелена, влажна и необятна. Ако изкачеше най-близкия  планински връх, можеше да види огромният каменно-дървен град-крепост, който се гушеше в средата.
Това бе най-благоприятната, но и най-опасната за търговия територия. Лемурите бяха известни колкото с многообразието на полезни изкопаеми, дървесина, полезни сечива, плодове и меса, толкова и с неоткриваемите си леговища, тайни проходи и подземия, кътащи безмерни тайни. Роксо често пъти навлизаше в Джунглата със смесени чувства и тръпнещ в очакване – какво ли щеше да му се случи този път? Щеше ли да завърти Голямата сделка на живота си… или щеше да го изгуби завинаги?
Слънцето вече се показваше на хоризонта и сенките избледняваха и леко се удължаваха. Въздухът вече лепнеше от влажните изпарения. Първите утринни птици се стрелкаха насам-натам, изпълвайки въздуха, и чуруликаха своите разнообразни поздрави една на друга.
Роксо опря гръб на дървото зад него и се приготви да извади една пилешка плешка от провизиите си. Тежко бе да пътуваш през нощта на гладен стомах, но нямаше нищо по-добро от сурово месце в ранното, свежо утро.
Внезапно в клоните над него нещо прошумоля и на земята паднаха няколко широки листа. Ръката на Роксо се стрелна обратно към торбата, той я стисна здраво и замръзна. Ушите му щръкнаха и се завъртяха над дупките на широкополата му шапка. Мръвка месо увисна от муцуната му. Какво, бухали го кълвали, бе това? Той се ослуша. Като че ли някой дебнеше в короната на дървото…
Тишината се възцари обратно. Птичките продължиха да чуруликат, но сега като че ли по-плахо и неспокойно от преди.
Роксо не помръдваше – само очите му се озъртаха наоколо. Би могло да бъде животно… ако листата, които се бяха отронили, не изглеждаха по този начин – надрани, разпокъсани. Сякаш нещото в клоните се бе подхлъзнало или някой го бе бутнал и бе нарушил бдението му.
Лисугерът се облегна назад, с преднамерено небрежно движение, дори сви безразлично рамене. Продължи да дъвче месото, облизвайки кокала, но ушите му издайнически стърчаха. Очите му блестяха изпод козирката и козината му бе настръхнала.
Облиза кокала, изсмука костния мозък и тъкмо щеше да го хвърли настрана, когато застина за втори път.
Тишината беше мъртвешки студена – ни полъх, ни птича трела, ни помръдване.
 „Проклятие!“, помисли Роксо. „Лисугер не може да се наяде на спокойствие.“
Три дълги, мъчителни секунди на напрежение, в които той и непознатият се дебнеха в тишината. Внезапно лисугерът се хвърли към торбата, претърколи се, повличайки я със себе си, и хукна между дърветата. Зад него зашепнаха бързи, меки стъпки, придружени от пукане на клонки и разкъсвани листа. Непознатият, който го преследваше, се мяташе от висящите лиани нагоре по по-дебелите стволове, падаше отново на земята, само за да се отблъсне отново нагоре и да полети на средното ниво на Джунглата. Сякаш си играеше с препъващия се, тромав лисугер, който търтеше напред, натоварен с мандолина, дисаги, торба и множество свитъци.
Роксо се задъхваше. Това не вървеше добре. Това не вървеше никак добре. Скоро щеше да му се наложи да свърне и да се шмугне някъде, за да си поеме дъх, но това означаваше да рискува с непознатите лемурски тунели, а и имаше опасност да загуби половината си стока. Не бе живял три месеца, заточен в бухалските металургични бунища, ако не бе сигурен, че ще може да продаде тази стока прескъпо на Лемурите. По дяволите, в техен интерес бе да им я продаде!
Ако можеше само да се обърне… това би го забавило, но незнанието къде и какъв е този летящ враг го подлудяваше… Само ще надникне през рамо…
Кракът му срещна дебелия праг на някакъв издаден корен и лисугерът се хвърли напред, прелитайки няколко крачки. Строполи се, целият дрънчащ и хрущящ, на твърда земя, част от пътека, която бе следвал, без да знае. Всичко в него изтръпваше от болка. Той кихна и от муцуната му захвърча пръст.
-           Бухали го кълвали… - изруга той. Опря предни лапи на земята и се надигна, набивайки ги с дребни камъчета.
-           Не мърдай – чу се ръмжене.
Роксо вдигна муцуна хоризонтално и замря. Само на милиметър от черния му нос му стърчеше копие, чието острие лъщеше червеникаво-зелено от отровата, с която бе намазано. Нямаше съмнение, че бе отрова – Роксо бе прекарал достатъчно време тук, за да има възможност да наблюдава какво се случва на нещастника, който бъде прободен с лемурско копие. Ако питаха него, много повече предпочиташе тромавите мечове и ризници на Фелините. Че бяха лишени от елегантност и изобретателност, не щеше и дума, но поне даряваха милостта на бързата смърт.
Лисугерът едва забележимо и много бавно вдигна с три милиметра повече главата си и погледна изпод периферията на шапката.
„О, да му се не види и не знае! Пак ли ти…“
Пред него бе клекнала, прекрасна и тежко въоръжена, Тийта – главатарката на владетелската армия от племето Поукатан. Те властваха над дървения мегаполис и държаха основния монопол над Джунглата и лемурския род. Последният път, когато Роксо имаше взимане-даване с тази , общо взето, принцеса – майка й бе шаманка, а баща й – нещо като кмет на мегаполиса – той й бе продал някои… хм, недотам здравословни вещества под предлог, че са нова, неоткрита отрова.
-           Отново се срещаме, Роуксан Лъжливеца – поде Тийта. Присмехът и заплахата се преплитаха в ръмженето й.
-           Тий… - понечи Роксо и се закашля. – Тийта, бойна красавице, радост за обонянието ми – изсъска накрая. – Виждам, че още не си научила името ми.
-           На твое място не бих си правила неуместни шеги, мръсна лисицо. Онзи боклук, който ми продаде, проникна в дръжката на копието ми и го разяде. Отрови единия ни извор, когато се опитах да го измия. Почвата, върху която изляхме голяма част, изсъхна и не даде живот на нищо повече.
-           Прекрасна отрова, нали – опита се да се усмихне Роксо. Муцуната му се изкриви в болезнена гримаса – защо поне не му дадеше да се изправи? Не се ли уморяваше да клечи там пред него? – Казах ти, че никъде не се среща.
-           Положително така ми каза. Затова и запазих малко от нея – току-виж ми притрябвала. Всъщност, за да сме честни, още не сме я изпробвали върху никого. Но ми се струва, че скоро ще се наложи… Какво ще кажеш да ни съдействаш в един малък експеримент? Сещаш се, за благото на науката и прочее.
Роксо преглътна звучно.
-           Би било чест, но мисля да отклоня любезната ти покана. Твърде голям комплимент е, разбираш…
Тийта се изсмя хрипливо – кискането й прозвуча като съсък на змия в шумата.
-           О, не се притеснявай, няма да се случи скоро – дългата й раирана опашка се уви около камата на кръста й и я измъкна от канията. – Макар това да ми убива удоволствието да си поиграя лично с теб, имаш късмет, че баща ми има нужда от мършавата ти козина.
Вълна от облекчение заля Роксо и ушите му шавнаха обнадеждено.
-           Нима? – рече той. – Високопочитаемият Таунетаний има нужда…
-           От теб, да – прекъсна го раздразнено Тийта. – И майка ми също. Високопочитаемата, просветлена и прочее Хаумима. И то колкото се може по-скоро. Всички са чули за малкото ти гостуване при онези пернати слепци, които тънат в металургия и водни пари. И всички знаят какво точно ни носиш. Всъщност целият град те очаква и аз бях удостоена с честта да си изгубя времето, като те посрещна и те заведа жив и… хм, здрав право при тях. Така че ставай.
Лемурката рязко вдигна копието и закачи шапката на лисугера. Тя увисна вяло на острието.
-           Тръгвай напред – заповяда тя и се отдръпна встрани. – И не си помисляй да бягаш – опашката й, увита около камата, щръкна над главата й като жило на скорпион и металът проблесна синкаво-черен на пъстрата светлина.
Роксо се надигна с мъка и изтупа надве-натри полепналите листа от дрехите си. Погледна я намусено и косо и тръгна напред. След няколко стъпки спря и колебливо поде:
-           А дали не мога да получа обратно…
-           Не.
-           Така си и мислех...
Двамата забързаха напред по утъпканата пътека. Слънцето бързо се бе вдигнало високо и прежуряше през листата и влагата. Тук-таме все още се чуваха птички или се стрелваше влечуго. Роксо въздъхна. Доколкото познаваше Тийта, щяха да вървят три дни без спиране, докато стигнат главната лемурска обител. „Бухали го кълвали“ потрети той „като нищо това ще ми е последната разходка по лемурските земи… или някъде изобщо.“

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар