вторник, 25 декември 2012 г.

Татара


Мракът падаше гъст, топъл, млечен от тежките мъгли. Стелеха се ниско над земята и покриваха до коляно. Това беше нужно за равновесието. Зеленото сияние се процеждаше измежду цепнатините на земята - разорана, разкъсана, раздрана като измачкани чаршафи след страстна нощ... или хладнокръвно убийство. Тази нощ щеше да познае вкуса на кръвта, но нямаше да бъде напразно - не като безмилостни
мъчения, а акт на милосърдие.
Татара седеше скръстила лапи, увила опашката си около себе си. Беше наметната с плащаница в отровнозелено, кафяво, черно и червено - цветовете на земята, силата на корените. Тя вдишваше отровната мъгла, изпълнена с щипещи, зловонни изпарения. Усещаше как пулсът й се ускорява - кръвта плъзна във вените й, сърцето й затанцува, козината й настръхна от напрежение. Облиза муцуна и вкуси капчиците кръв, стичащи се от носа й. Пропадайки все по-надолу и надолу, тя се издигаше, левитираше, подскачаше с птиците от клон на клон, прелиташе между листака, снишаваше се ниско до тревите и пълзеше по стволовете на могъщите изсъхнали дънери. Никога далеч от гората и от върховете на дърветата - никога далеч от корените. Живителните сокове на земята я изпълваха.
Обикновено ухо би доловило стъпките - двамата пътници се приближаваха така както слон би преминал през бална зала право през прозорците - ала Татара не ги чуваше. Тя ги виждаше. Тя се бе превърнала в самата земя, във всяко малко деликатно коренче дълбоко в почвата, всяко стръкче трева, всяко потрепващо листо по клоните. Наемникът забиваше пети право в сърцето й, принцесата се влачеше през козината й, отскубвайки шепи плът. Все по-близо и по-близо. Истинската смрад за нейните ноздри бе вълчата воня. Но земята е мъдра и търпелива, дори когато кучетата я сквернят.
Татара отвори очи. Стъпките спряха.
Нимерия и Мръвката стояха пред нея. Зеленото сияние изпод краката им се отразяваше по тежката броня на вълка и играеше по деликатната муцуна на принцесата. Беше вързал предните й лапи отзад. Татара знаеше, че й е сменил дрехите - сега тя носеше вехт кафяв чувал за брашно, препасана с грубо моряшко въже. Косите й падаха разчорлени по раменете, но все пак лъщящи красиво в полумрака. Изглеждаше гладна, изтощена и нещастна.
Татара протегна лапа и наемникът блъсна котката към нея.
- Развържи я - заповяда вещицата.
Той се подчини колкото можа по-грубо. Когато избута обратно принцесата, Татара забеляза, че козината на китките й е протрита и плътта отдолу не кърви, но е разкъсана и забрала.
Тя се изправи и се приближи към момичето - нозете й заплуваха в мъгливите талази. Впи поглед в нея - отровнозелени пламъци срещу дълбоки кехлибарени езера. Усещаше дъха й, усещаше танца на пулса й, усещаше нея и непоносимата смрад на страха. Много бавно муцуната й се изви в нежна и подигравателна усмивка.
- Здравей, Нимерия - изрече.
Тя трепна и не отговори.
-  Няма да ме поздравиш? Но ти ме познаваш. Толкова много си слушала за мен - много, много отдавна. Но ти не вярваше, нали? Малката Нимерия порасна бързо на двора за тренировки в бащината си цитадела. Тъй много време мина откакто последно бе уплашена от някаква си бабина приказка, разказана край огъня. Ти копнееше за мечове, копия и стрели, мечтаеше да се биеш рамо до рамо с братята си близнаци, жадуваше за бащиния си трон като умираща от жажда. За теб славата бе далечна, примамлива и недостижима като маранята над пътя за умиращия войник. И ти никога не повярва, че в дълбините на горите далеч, далеч на Север живее една съсухрена кръвожадна вещица, която още почита боговете на земята - Корените и Дървестните стволове.
Но сега си тук, Нимерия, и я се огледай наоколо - все така безстрашна ли се чувстваш, войнствена принцесо?
Адът сякаш се разтвори под краката им. Земята затрепери. Цепнатините, от които струеше зелена светлина започнаха да се разширяват. Сиянието от тях ги заля и започна да се мени - кървавочервено, яркосиньо, пурпурно. Мъглите се отдръпнаха - всмукаха се вътре в недрата на земята и изчезнаха. За Татара избухна висок студен огън, който ги обгради. Нимерия подскочи, цялата разтърсена. Вътре в огнения кръг изпълзяха и се заизвиваха коренища - дебели и тънки, гладки и заплетени, чисти и покрити с буци влажна пръст. За секунди покриха мястото, където се намираха. Внезапен порив на вятъра, дошъл като че ли от същите цепнатини на земният терариум, ги изправи.
Татара вдигна ръце и широките ръкави на дрехата й се плъзнаха и паднаха. По откритите й лапи светеше плетеница от яркозелени знаци като гравирани в кожата й. Тя затвори очи и въздъхна. "Без повече бавене. Майко Земя, твоите чеда не са те забравили." Пое си дълбоко дъх и изпищя, плясвайки силно с лапи.
Корените се стрелнаха и обвиха Нимерия, приклещвайки я в жилавите си твърди обятия.
- Нимерия, принцесо на Севера... - изсъска вещицата. Шепнеше, но дори в грохота на пламъците, трусовете на земята и свистенето на вятъра гласът й се чуваше ясно - леден и пронизителен. - Приготви се да се завърнеш в недрата на земята - откъдето се поникнали всички - за доброто на твоя народ.
Крясъците на Нимерия огласиха гората, дебнеща под дълбокото беззвездно небе.


четвъртък, 18 октомври 2012 г.

НИМЕРИЯ



Нимерия се втурна в стаята и с ярост тръшна вратата зад себе си. Проклятия и черна орис! Под земята да го завлекат дано! Как можеше да й причинява подобно нещо – да я унижи така пред всички благородници! А баща й не я защити, дори се изсмя, когато тя му се оплака. И на това му викаше възпитание!
Щеше да си плати този сир Блекхарт, щяха да си платят всички те, когато брат й Родрик наследеше трона. Нимерия нямаше търпение това да се случи най-после. Трябваше да почака само още няколко години. Много пъти бе мислила какво би било първото, което щеше направи, ако тя станеше кралица на Фелинската обител. Сега беше сигурна, че би хвърлила Блекхарт зад решетките, а после щеше да се оправя с разни закони и постановления.
Принцесата се завъртя в кръглата си стая. Опашката й метеше нервно пода зад нея. Седна на леглото, после стана отново и се приближи към тесния прозорец. Долу на двора турнирът продължаваше. Бяха преминали към стрелбата с арбалет. Нимерия изсумтя. Малко добри стрелци имаше сред Фелините, но всички те претендираха за невиждан и нечуван майсторлък. Тя погледа как един вълк и един рис си оспорваха известно време първото място.
Щеше да се отдръпне от прозореца и скучната гледка, но тогава видя как по-малкият от братята й близнаци, Джак, излезе наперено напред. И улучи целта от раз.
Нимерия се засмя в кулата си. Овациите долу бяха колкото радостни, толкова и учудени. Джак беше само на 10 години, но стреляше по-добре от всички обучени рицари в кралството. Принцесата не се сдържа и затупка весело с лапи.
В този момент вратата зад гърба й се отвори и прозвуча гласът на прислужницата й:
- Милейди, нейно величество ви призовава в покоите си.
Нимерия се обърна озадачена:
- Майка ми? Всичко наред ли е, Хана?
- Не зная, милейди – отвърна риската. – Но изглеждаше обезпокоена и каза, че спешно трябва да Ви види.
- Ще бъда там до минута. Благодаря ти, Хана.
- За нищо, милейди.
Вратата се хлопна зад нея. Нимерия се обърна обратно към двора, но очите й вече не виждаха събралата се тълпа. Майка й рядко я викаше в покоите си – те бяха неприкосновена територия за Ним и братята й. Трябваше да се е случило нещо наистина сериозно, за да пристъпи прага на кралската спалня. Там стените бяха тройно уплътнени, прозорците – укрепени и залостващи се с разни хитри механизми и никой не можеше да влезе или излезе от стаята, без двата вълкодава на стража пред вратата да разберат за това.
По-добре да тръгва веднага.
Нимерия се протегна и отвори вратата. Две огромни ноктести лапи се стрелнаха навътре, сграбчиха я за гърлото и я издърпаха навън, захвърляйки я срещу стената. Едната затисна муцуната й, но въпреки това вълните зловония се усещаха – тежък, мазен и задушаващ мирис на пот, прахоляк, фекалии и кожа. Срещу зелените котешки очи зееше тъмнорозова паст, пълна с огромни жълти зъби, остри като свредел и дълги цяла педя. Тънки белезникави лиги се точеха по тях и капеха на пода и по роклята й. Главата на похитителя беше увенчана с матов, катраненочерен шлем с метални мрежички за ушите, стърчащи навън и бясно въртящи се във всички посоки. Ниско гърлено ръмжене вибрираше във всяка клетка на тялото й при всеки дъх, който вълкът изпускаше.
Страхът я напусна в мига, в който го позна, заместен от сляп, ален гняв. Тя познаваше този вонящ варварин и неговите селски обноски.
Гроут Мръвката. Прословутият обърни-плащ , наемник на бухалската паплач. Наричаха го Мръвката, защото довършваше жертвите си откъсвайки една-едиствена мръвка от гръкляните им. Хранеше се единствено и само с това – когато не изпълняваше поръчки, убиваше безразборно добитък, за да откъсне гръкляните им с едно движение. Не докосваше останалата част от труповете. Можеше да убие цяло стадо, докато се нахрани с гърлата им, и да ги остави да гният насред полето или гората, обградени от рояци мухи и лешояди.
Опита се да се озъби и да раздвижи лапи, но Гроут я притискаше като менгеме срещу грубия камък. Бърните му трепнаха, когато усети как тя изважда ноктите си и драска срещу металните предпазители на китките му. Тя напрегна усилия. Всяко мускулче в нея се бореше да се освободи от хватката. Нимерия усети как се изпотява, а той дори не беше направил усилие да овладее движенията й. Муцуната му се разтегна в още по-безрадостна, зловеща усмивка, а разноцветните му очи блеснаха от удоволствие.
- Я виж ти кой изпълзя от хралупката си... – изръмжа той и гърдите му забръмчаха като кошер. Отпусна съвсем леко лапата върху муцуната й, колкото да й позволи да говори и да я разбира, но все още недостатъчно, за да го захапе. Подобно действие така или иначе не би имало смисъл – ръцете му бяха опаковани в дебели телешки ръкавици, над които имаше мрежа от същия черен матов метал като шлема му. Нимерия знаеше, че зъбите й ще се строшат в мига, в който приложи и най-лекия натиск върху нея.
- Мръсно, напикано псе такова, червеи и лемури да ти изгризат вътрешностите, махни си гнусните копита от мен.
Гроут се засмя – този път с удоволствие, искрено и дълбоко. Смехът му проникна чак в стомаха й като гръмотевица насред земетресение.
- Малката принцеса псува като уличен търговец. Какво ли би казал негово величество, ако те чуеше, мацо? О, чакай... той няма да те чуе.
Нимерия засъска. От усилието по мустаците й потече пот и слюнка.
- Какви безсмислици говориш, псе?
- В твой интерес е да не се опитваш да ми измисляш разни цветущи обиди, котенце.
- В мой интерес е да се отърва от теб...
Сто гарвана запищяха в главата й, когато острите й скули се удариха в рамката на вратата. За момент пред очите й разцъфнаха кървави и тюркоазени цветя в невъзможни форми. Задъха се. Премига няколко пъти, но не заплака. Усети как по врата й бавно се застича тъничка струйка кръв.
- В твой интерес е да не го повтаряш – изгъгна вълкът. Всяка следа от веселие беше изчезнала от гласа и лицето му. Очите му пламтяха с налудничав огън. Лапата на гърлото й беше извадила ноктите, пробивайки кожа и метал, и те се впиваха в козината й. Сърцето й отмерваше боен марш. – Сега ще тръгнеш накъдето ти кажа и ако издадеш и един звук...
- Къде са стражите? Как проникна тук?
Втори писък. Болката беше фойерверк, този път в стомаха й. Няколко удара на сърцето, нито струя въздух в дробовете. Тя се преви, колкото й позволяваше неудобната поза и гърлото й изсвистя като срела, когато най-после успя да си поеме дъх.
- Казах ти да не повтаряш. Ще научиш отговорите на въпросите си много скоро. Сега тръгвай.
С изненадваща за тромавите му размери пъргавост той я завъртя няколко пъти, докато тя вече не можеше да каже кое е горе и кое – долу. Ръцете й бяха стегнати с метална корда зад гърба, опашката – втъкната между тях и болезнено огъната, цялото й тяло – омотано в дебело моряшко въже. Някъде между три-четири пулса на болката Нимерия се запита къде ги държи всички тези неща в масивната си броня. Изглеждаше безумно тежка, но тя знаеше, че черният метал, серандипит,е най-лекият и едновременно с това – най-здравият метал за щитове и броня. Въпреки това снаряжението на наемника изглеждаше излишно претоварено.
Нямаше време да размишлява – Гроут я изрита в подножието на опашката. Тя падна, скимтейки в агония, но той я дръпна като перце за гърба и я тикна напред.
- Тръгвай – изрече. – И за следващия път да знаеш – не се доверявай на риска, която спи с вълци. Особено ако това е единствената цена, която иска, за да предаде господарите си.
Горчивият му, зловещ смях отекваше в ума й по време на цялото спускане надолу.

вторник, 2 октомври 2012 г.

" Ботъмкорт " - разказ ВТОРИ



( автор на илюстрацията: Константин Колев )

-            Бухъм, бахъм… - изсумтя лорд  Ботъмкорт.  С едната си перната ръка свали монокъла от дясното око, отърка го в предното джобче на жилетката си и го намести обратно. С другата поднесе тънка, ръчносвита цигарка и подръпна разсеяно. Димът се издигна и се сля с парите от тръбите на гърба му.
-            Колко… бухъм… неприятно, бахъм…
Той вдигна поглед от мръсното парче пергамент върху писалището си, бавно се приближи до вратата в дъното на стаята и я отвори. Пред очите му изникна кръгло сумрачно помещение, осветено от няколко газови лампи. В дъното на стаята гореше весел огън в мраморна камина. Наоколо имаше стратегически подредени писалища и тапицирана мека мебел, а покрай стените се издигаха рафтове, претъпкани с книги. Зад едно от бюрата седеше млада бледокафява улулица, надвесена над купчина книжа. Кръглите й очилца проблеснаха, когато вдигна глава към лорда.
-            Урсулина, мила – изгука той. – Би ли ми повикала Сиски… бухмм, за да го попитам някои неща?
-            Веднага, сър – изрече улулицата и излезе.
Лорд Ботъмкорт се върна в стаята си и седна зад писалището си. Новините, които току-що бе научил, бяха повече от обезпокоителни. Писмото, кратко и набързо написано, беше попаднало по пътя си към него в ръцете на фелински наемници. Това обясняваше ужасния му вид. Тези противни четирикраки дългоопашати бяха специално обучени да издържат на влагата и жегата в подземните тунели, където бяха повечето машинни отделения – и откъдето, съответно, минаваха всички тайни съобщения. Всяка бухалска машина, преди да бъде пусната в употреба, се тестваше и изпипваше  до съвършенство – ето защо много рядко се налагаше някой да обгрижва и да поправя машините дълбоко в планинските недра. Тези мършави козиняги бяха разбрали това и използваха случаите да нападат пратениците на лорд Ботъмкорт – по една случайност от същия животински вид, с който те се изхранваха.
Бухалът закрачи напред – назад из помещението. От време на време дръпваше от цигарата и изпускаше замислени гукания. Авторът на писмото беше братовчед му – Едуард Ботъмкорт, който обитаваше полите на Планината и имаше чест досег със събитията, случващи се в Джунглата и Фелинската обител. Посланието гласеше, че лисугерът Роксо, междустранният търговец на вещи и информация, всепризнат хитрец и двоен агент, но и твърде нужна за всички личност, е успял да изкопчи важна информация – планове на столицата, въоръжението и атаките срещу Лемурите – от един от тайните агенти на лорд Ботъмкорт, мишока Сиски. Роксо боговете знаят как бил проникнал в подземните проходи и пресрещнал агента. Той му продал плановете – или лисугерът с хитрост ги отнел – срещу някакво новаторско оръжие, с което Сиски можел да се пази от Фелините при изпълняване на поръчките си.
Въпрос на време бе плановете да попаднат в ръцете на Лемурите. Роксо сигурно изгаряше от нетърпение лапата му да стъпи в Джунглата и да изпорти всичко на раираноопашатите. Не без солидното заплащане, разбира се.
Лорд Ботъмкорт въздъхна тежко. Това беше негова грешка, разбира се. Двамата с Едуард водеха усилна кореспонденция заедно с останалите кметове из Планината. Главното нападение се готвеше усърдно, претегляше се и се преценяваше десетки пъти всяка крачка, всяко оръжие, всяка парна машина. Сиски беше най-добрият му агент – досега не се бе провалял. Никога толкова грубо и фатално.  Но той, както и голяма част от останалите служещи в наемническата агенция, трепереше от страх под заплахата да стане храна за Фелините. Животът му бе по-мил от всяка служба.
Ала бъдещата война бе по-важна от живота на някакъв си мишок. И лорд Ботъмкорт бе длъжен да поправи грешката си.
На вратата се потропа. Значи беше време. Бухалът бе с лице към прозореца и оглеждаше блещукащия незаспиващ град.
-            Влез, влез  - каза благо.
Пантите изскърцаха, когато Сиски открехна вратата и лапичките му колебливо затупуркаха по камъка.
-            В-в-викали сте ме, сър? –изцвърча той.
-            Даа, бухм, бахм, точно така, Сиски, приятелю. Бих искал да поговоря с теб.
-            З-за какво точно се отнася, с-сър?
Бухалът се обърна бавно към него и го погледна мило иззад кръглия си монокъл.
-            О, нищо чак толкова сериозно, друже. Просто исках да знам как вървят нашите… неща. Изпълнил си последната поръчка на братовчед ми, надявам се?
Сиски стоеше прегърбен в дъното на стаята, на крачка от затворената врата, и кършеше лапи. Опашката му шаваше неспокойно по пода.
-            Да, сър… т.е. не, сър… не точно… искам да кажа…
Ботъмкорт вдигна вежда.
-            Страхувам се, че не те разбрах?
Мишокът се разтрепери до върха на опашката си. Мустаците му шаваха.
-            Ами, сър… вижте, работата е там, че всъщност… аз… сър…
-            Доколкото знам ти си носил плановете на града и на нападението, за да ги предадеш на лорд командира.
-            Да, сър.
-            Трябваше също да има у теб списък с авангарда на първото нападение и основното им въоръжаване.
-            Т-точно така, сър.
-            Е? Стигнаха ли тези планове до лорд командира?
Мишокът мълчеше. Преглътна шумно и измънка нещо под нос.
-            Сиски? Стигнаха ли плановете до лорд командира или не?
-            Н-не, сър… опасявам се, че аз ги… тоест, те… те се изгубиха, сър.
Агентът вдигна нос и погледна умоляващо бухала.
Той мълчеше.
-            Изгубиха се? – изрече бавно накрая.
-            С-сър… да, сър… изгубих ги в Трети клон на Водоравния проход, мисля… да, сър…
-            Тогава ти би могъл да се върнеш и да ги потърсиш, струва ми се?
-            Опасявам се, че не, сър… аз, такова… връщах се вече, сър, и не можах да ги открия. На няколко пъти се връщах. Да, сър.
Бухалът въздъхна.
-            Е, щом е така, можем само да съжаляваме за лошата ти съдба.
-            Сър? – уплашено цвърна Сиски.
-            Имам предвид – колко зъл късмет, наистина, че си ги изгубил. Те бяха много ценни книжа.
-            Да, сър. Разбирам, сър, и съжалявам много. Съжалявам, сър. Няма да се повтори – мишокът кимаше толкова усърдно, че металното му бомбе се раздрънча.
-            Дяволски си прав, че няма да се повтори, приятелю. Е, няма нужда да проливаме сълзи над минали дела. Какво щастие, че аз също имам копие от тези книжа и бих могъл да ги предам лично на лорд командира. Това си струва едно питие, не мислиш ли? Каква щастлива случайност.
-            Да, сър. Наистина щастлива, сър.
Облекчението, което мишокът изпитваше от лекото си разминаване, бе толкова видимо, че лорд Ботъмкорт потръпна вътрешно. Той се обърна с гръб към него, заобиколи писалището си и отвори с крак малък вграден шкаф, изкусно снабден с вътрешна охладителна система. Извади оттам една чаша и бутилка кървавочервена течност.
-            Харесваш малиново вино, надявам се?
-            Не съм сигурен, че познавам вкуса му, сър. Но съм убеден, че Вие сте познавач на добрите питиета. Славата Ви се носи надалеч. Да,сър.
-            Прекрасно тогава – ще имаш честта да те почерпи тъй прословутият познавач. Заповядай, приятелю – Ботъмкорт подаде малката чашка с червената течност на агента. Самият той се върна на писалището си, където бе оставил широка и ниска метална чаша с уиски, също снабдена с хитра охладителна система. Вдигна я високо и изрече тържествено:
-            Предлагам да пием за поправените грешки.
Мишокът кимна и вдигна своята.
-            И за Ваше здраве, сър, наздраве, сър.
-            Наздраве, стари друже.
Сиски пресуши чашата и се облиза. Ефектът се забави само с няколко секунди. Течността, която изригна от муцуната му и миришеше на сяра и стомашен сок, бе също червена, но с тъмнопурпурния цвят на съсирена кръв. Очите му се оцъклиха и се завъртяха бясно в орбитите си. Мустаците му щръкнаха и застинаха, миг преди да се отпуснат безжизнено и малкото мише телце да тупне меко и безжизнено върху камъка. Металното бомбе издрънча и се търкулна под съседния шкаф.
Ботъмкорт остави бавно чашата на писалището си, допуши цигарата и я хвърли в пещта. Гнусливо и внимателно прескочи трупчето на прага и отвори вратата. Урсулина вдигна глава за втори път.
-            Пиленце, прости ми, но би ли извикала Хемуса да почисти? Мисля, че гостът ми поизцапа малко. Аз мисля да изляза да поразкърша криле, ако нямаш против. Заключи, когато приключиш, моля те.
-            Разбира се,сър – кимна Урсулина.
  Лорд Ботъмкорт затвори вратата. Върна се при прозореца и го отвори. Напредналата нощ го приветства с безброй светлини. Бухалът гукна доволно.
Не хвърли поглед през рамо, когато се понесе навън. Течението от размаханите му криле изгаси газените лампи в стаята, оставяйки единствените следи за присъствие да бъдат силния мирис на сяра и тъмните очертания на пода до вратата.


вторник, 25 септември 2012 г.

Готови ли сте за разказ ПЪРВИ?! :) Запознайте се с един от най-интересните герои на историята. На вашето внимание:

" РОКСО "


( автор на скицата : Константин Колев )


Лисугерът Роксо свали торбата от гърба си и я метна на близкия камък. Пред него се издигаше Лемурската джунгла – зелена, влажна и необятна. Ако изкачеше най-близкия  планински връх, можеше да види огромният каменно-дървен град-крепост, който се гушеше в средата.
Това бе най-благоприятната, но и най-опасната за търговия територия. Лемурите бяха известни колкото с многообразието на полезни изкопаеми, дървесина, полезни сечива, плодове и меса, толкова и с неоткриваемите си леговища, тайни проходи и подземия, кътащи безмерни тайни. Роксо често пъти навлизаше в Джунглата със смесени чувства и тръпнещ в очакване – какво ли щеше да му се случи този път? Щеше ли да завърти Голямата сделка на живота си… или щеше да го изгуби завинаги?
Слънцето вече се показваше на хоризонта и сенките избледняваха и леко се удължаваха. Въздухът вече лепнеше от влажните изпарения. Първите утринни птици се стрелкаха насам-натам, изпълвайки въздуха, и чуруликаха своите разнообразни поздрави една на друга.
Роксо опря гръб на дървото зад него и се приготви да извади една пилешка плешка от провизиите си. Тежко бе да пътуваш през нощта на гладен стомах, но нямаше нищо по-добро от сурово месце в ранното, свежо утро.
Внезапно в клоните над него нещо прошумоля и на земята паднаха няколко широки листа. Ръката на Роксо се стрелна обратно към торбата, той я стисна здраво и замръзна. Ушите му щръкнаха и се завъртяха над дупките на широкополата му шапка. Мръвка месо увисна от муцуната му. Какво, бухали го кълвали, бе това? Той се ослуша. Като че ли някой дебнеше в короната на дървото…
Тишината се възцари обратно. Птичките продължиха да чуруликат, но сега като че ли по-плахо и неспокойно от преди.
Роксо не помръдваше – само очите му се озъртаха наоколо. Би могло да бъде животно… ако листата, които се бяха отронили, не изглеждаха по този начин – надрани, разпокъсани. Сякаш нещото в клоните се бе подхлъзнало или някой го бе бутнал и бе нарушил бдението му.
Лисугерът се облегна назад, с преднамерено небрежно движение, дори сви безразлично рамене. Продължи да дъвче месото, облизвайки кокала, но ушите му издайнически стърчаха. Очите му блестяха изпод козирката и козината му бе настръхнала.
Облиза кокала, изсмука костния мозък и тъкмо щеше да го хвърли настрана, когато застина за втори път.
Тишината беше мъртвешки студена – ни полъх, ни птича трела, ни помръдване.
 „Проклятие!“, помисли Роксо. „Лисугер не може да се наяде на спокойствие.“
Три дълги, мъчителни секунди на напрежение, в които той и непознатият се дебнеха в тишината. Внезапно лисугерът се хвърли към торбата, претърколи се, повличайки я със себе си, и хукна между дърветата. Зад него зашепнаха бързи, меки стъпки, придружени от пукане на клонки и разкъсвани листа. Непознатият, който го преследваше, се мяташе от висящите лиани нагоре по по-дебелите стволове, падаше отново на земята, само за да се отблъсне отново нагоре и да полети на средното ниво на Джунглата. Сякаш си играеше с препъващия се, тромав лисугер, който търтеше напред, натоварен с мандолина, дисаги, торба и множество свитъци.
Роксо се задъхваше. Това не вървеше добре. Това не вървеше никак добре. Скоро щеше да му се наложи да свърне и да се шмугне някъде, за да си поеме дъх, но това означаваше да рискува с непознатите лемурски тунели, а и имаше опасност да загуби половината си стока. Не бе живял три месеца, заточен в бухалските металургични бунища, ако не бе сигурен, че ще може да продаде тази стока прескъпо на Лемурите. По дяволите, в техен интерес бе да им я продаде!
Ако можеше само да се обърне… това би го забавило, но незнанието къде и какъв е този летящ враг го подлудяваше… Само ще надникне през рамо…
Кракът му срещна дебелия праг на някакъв издаден корен и лисугерът се хвърли напред, прелитайки няколко крачки. Строполи се, целият дрънчащ и хрущящ, на твърда земя, част от пътека, която бе следвал, без да знае. Всичко в него изтръпваше от болка. Той кихна и от муцуната му захвърча пръст.
-           Бухали го кълвали… - изруга той. Опря предни лапи на земята и се надигна, набивайки ги с дребни камъчета.
-           Не мърдай – чу се ръмжене.
Роксо вдигна муцуна хоризонтално и замря. Само на милиметър от черния му нос му стърчеше копие, чието острие лъщеше червеникаво-зелено от отровата, с която бе намазано. Нямаше съмнение, че бе отрова – Роксо бе прекарал достатъчно време тук, за да има възможност да наблюдава какво се случва на нещастника, който бъде прободен с лемурско копие. Ако питаха него, много повече предпочиташе тромавите мечове и ризници на Фелините. Че бяха лишени от елегантност и изобретателност, не щеше и дума, но поне даряваха милостта на бързата смърт.
Лисугерът едва забележимо и много бавно вдигна с три милиметра повече главата си и погледна изпод периферията на шапката.
„О, да му се не види и не знае! Пак ли ти…“
Пред него бе клекнала, прекрасна и тежко въоръжена, Тийта – главатарката на владетелската армия от племето Поукатан. Те властваха над дървения мегаполис и държаха основния монопол над Джунглата и лемурския род. Последният път, когато Роксо имаше взимане-даване с тази , общо взето, принцеса – майка й бе шаманка, а баща й – нещо като кмет на мегаполиса – той й бе продал някои… хм, недотам здравословни вещества под предлог, че са нова, неоткрита отрова.
-           Отново се срещаме, Роуксан Лъжливеца – поде Тийта. Присмехът и заплахата се преплитаха в ръмженето й.
-           Тий… - понечи Роксо и се закашля. – Тийта, бойна красавице, радост за обонянието ми – изсъска накрая. – Виждам, че още не си научила името ми.
-           На твое място не бих си правила неуместни шеги, мръсна лисицо. Онзи боклук, който ми продаде, проникна в дръжката на копието ми и го разяде. Отрови единия ни извор, когато се опитах да го измия. Почвата, върху която изляхме голяма част, изсъхна и не даде живот на нищо повече.
-           Прекрасна отрова, нали – опита се да се усмихне Роксо. Муцуната му се изкриви в болезнена гримаса – защо поне не му дадеше да се изправи? Не се ли уморяваше да клечи там пред него? – Казах ти, че никъде не се среща.
-           Положително така ми каза. Затова и запазих малко от нея – току-виж ми притрябвала. Всъщност, за да сме честни, още не сме я изпробвали върху никого. Но ми се струва, че скоро ще се наложи… Какво ще кажеш да ни съдействаш в един малък експеримент? Сещаш се, за благото на науката и прочее.
Роксо преглътна звучно.
-           Би било чест, но мисля да отклоня любезната ти покана. Твърде голям комплимент е, разбираш…
Тийта се изсмя хрипливо – кискането й прозвуча като съсък на змия в шумата.
-           О, не се притеснявай, няма да се случи скоро – дългата й раирана опашка се уви около камата на кръста й и я измъкна от канията. – Макар това да ми убива удоволствието да си поиграя лично с теб, имаш късмет, че баща ми има нужда от мършавата ти козина.
Вълна от облекчение заля Роксо и ушите му шавнаха обнадеждено.
-           Нима? – рече той. – Високопочитаемият Таунетаний има нужда…
-           От теб, да – прекъсна го раздразнено Тийта. – И майка ми също. Високопочитаемата, просветлена и прочее Хаумима. И то колкото се може по-скоро. Всички са чули за малкото ти гостуване при онези пернати слепци, които тънат в металургия и водни пари. И всички знаят какво точно ни носиш. Всъщност целият град те очаква и аз бях удостоена с честта да си изгубя времето, като те посрещна и те заведа жив и… хм, здрав право при тях. Така че ставай.
Лемурката рязко вдигна копието и закачи шапката на лисугера. Тя увисна вяло на острието.
-           Тръгвай напред – заповяда тя и се отдръпна встрани. – И не си помисляй да бягаш – опашката й, увита около камата, щръкна над главата й като жило на скорпион и металът проблесна синкаво-черен на пъстрата светлина.
Роксо се надигна с мъка и изтупа надве-натри полепналите листа от дрехите си. Погледна я намусено и косо и тръгна напред. След няколко стъпки спря и колебливо поде:
-           А дали не мога да получа обратно…
-           Не.
-           Така си и мислех...
Двамата забързаха напред по утъпканата пътека. Слънцето бързо се бе вдигнало високо и прежуряше през листата и влагата. Тук-таме все още се чуваха птички или се стрелваше влечуго. Роксо въздъхна. Доколкото познаваше Тийта, щяха да вървят три дни без спиране, докато стигнат главната лемурска обител. „Бухали го кълвали“ потрети той „като нищо това ще ми е последната разходка по лемурските земи… или някъде изобщо.“

 

В началото бяха трима пичове... :D

Добре дошли в един разкъсван от войни свят, завладян от три животински раси - Фелини, Бухали и Лемури! Да, звучи необичайно, дори малко налудничаво, но ви обещаваме, че нещата не са такива, каквито изглеждат! ;) Трите раси са надарени с човешки разум, силно развити и добре въоръжени - и кипят от жажда за власт! Крале, кралици, воини и наемници, двойни и тройни агенти, конспирация, магии, невиждани досега същества и какво ли още не - това ви очаква в "Корените на разрухата: Трите империи" !

 Както казахме, всяка седмица ще публикуваме по един разказ, заедно с неговите илюстрации! Харесайте страницата и следете нашия блог в blogspot, за да разберете кои са първите представени герои и в какви ли каши и мистерии ще се забъркат те! ;) Очакваме вашите коментари и рецензии!!!

Константин Колев, Христо Костов - магьосници на молива, четката и таблета а.к.а. илюстратори ;D
Тони Пашова - авторка